ПУБЛИКАЦИИ
РЪКОПИСИ НА ИВАН НАЙДЕНОВ СЪХРАНЯВАНИ В ИСТОРИЧЕСКИ МУЗЕЙ „ИСКРА” - КАЗАНЛЪК
Марияна Ибришимова-Петрова

Всяко селище има своите именити съграждани, с които се гордее по чествания и годишнини, но силата на това чувство се подхранва и засилва още повече, когато личността се вписва в общобългарската история. При експонирането на казанлъчанина Иван Найденов на фона на събитията през втората половина на ХІХ в. ще открием неговото трайно присъствие в емигрантската публицистика, в духовното пробуждане и борбата за национална еманципация на българския народ. С цялата си „22 г. труженическа работа в Цариград”[1] Иван Найденов допринася за развитие на идеята за самостоятелна българска църква и новобългарска просвета.

    Иван Найденов е роден на 13 март 1834 г. в Казанлък. Фонд „Възраждане” на Исторически музей, съхранява ръкописи, една част непубликувани, които са извор не само на сведения за неговата личност и дела, но и за българската история. Изследването на личността традиционно започва с нейната биография. Обстойните автобиографични бележки на Иван Найденов улесняват изследователя при съставяне „картината” на неговото развитие, за което майката има основна заслуга. „Така ний, при баща, останахме със сестра си сирачета, като все пак се надявахме, че баща ни пак ще си дойде и ний пак ще му се радваме. Но времето минуваше и баща ни все не дохождаше…”[2] Заветите на майката се помнят за цял живот –„Майка ми Анна беше много набожна и работна жена. Тя не позволяваше вечер да си легнем, преди да се прекръстим пред иконата на св. Богородица, която по нейна – майчина ми заповед, аз и днес я имам в дома си.”[3]

    Бележките за обучението на Найденов в Казанлък са изпъстрени със сведения за първите учители в града – даскал Никола Камбура, даскал Манол, Тодор Кюлджията, даскал Филип. Подробно е описана историята на казанлъшкото училище и въвеждането на взаимната метода. Поп Еньо е един от първите просветители, поставили началото на образованието в Казанлък. Надарен с проницателен и далновиден ум, той долавя новите тенденции в историческото развитие и открива училище към църквата в Куленската махала през 1834. Не по-малко всеотдайни са даскал Тачо Мангата - интересна личност и уважаван педагог, учителствувал в същото училище през 30-те години на ХІХ в. и Тодор Кюлджията, работил в него през 1852 г.

    Иван Найденов е определян като „умерен” и дори е упрекван в стремеж към колаборация с официалната власт. Корените на това поведение се крият в „домашното” възпитание и изработения защитен механизъм на човек израсъл в робство и научил се да оцелява и да отстоява позициите си в условията на една феодално деспотична монархия. Формирал способността да се приспособява и да използва максимално ситуацията, Найденов учи църковно пеене и е назначен за подучител на даскал Тачо. Учи гръцки език при даскал Филип. Даскалът му съобщава искането на общинарите да бъде назначен за учител в Куленската махала. Обичайната практика за времето е учителите да живеят в училището, но куленци[4] събират 2000 гроша и купуват къща за Найденов. Учителства до края на 1855 г., когато даскалът Филип му предлага да замине за Цариград с калоферския търговец Недялко Бракалов като писар в кантората му.  Найденов приема съвета на даскала: „в Цариград ще влезеш между разни търговци и като голям град, ще има много нещо да научиш и да напреднеш, защото според поговорката, „и градът учи човека”[5]. Заминава с казанлъшките търговци на тютюн Иванчо и Теню Бозвели. По препоръка на влиятелния търговец Христо Тъпчилещов си намира работа и се установява в Балкапан-хан. Горните етажи на този хан са заети от канторите на търговци от различни краища на България. В него се събират и младежите попаднали по различни причини в столицата на империята – секретари, писари и деловодители, ученици в различните училища. Тук се срещат и „верните приятели”, под чието влияние попада и Найденов. Според д-р Стамболски - „Балкапан беше центъра на българското движение в търговско, църковно, политическо и революционно отношение. Тук се крояха всички планове за народните ни работи.”[6]

    В Цариград, със съдействието на Христо Тъпчилещов, Иван Найденов постъпва в Гръцката велика школа в предградието Куру чешме. С изучаването на философия, богословие, математика, физика, химия, астрономия и различни езици, преподавани от подготвени гръцки учители, за времето си, това е най-уреденото светско училище в Османската империя.[7] Тук изучава гръцки, френски и турски езици и разширява знанията си. През 1858 г. става учител в българското училище във Фенер открито от българската църковна община в Цариград. Радетел за светско образование в българските училища - подготвя, превежда и издава учебни помагала: „Кратка числителница”,  „Французко-български разговорник”, „Наръчна числителница” на Богданов, „Азбукито на работника” от Едмон-Абу. Оставя в ръкопис превод на „История на Българите” от К. Иречек, „Духът на законите” от Монтескьо и „Нахлуването на турците в Европа” от гръцки автор. Привърженик на масовизирането на българското образование – за откриване на специализирани български училища, поощряване на образованието сред момичетата, един от първите, изказали мнение за необходимостта от висше българско училище в Цариград.

   През ХІХ в. столицата на Османската империя се оформя като център на българския печат. Там се издава голяма част от възрожденската ни периодика и книгопис. Това става възможно благодарение на пребиваването в турската столица на редица възрожденски интелектуалци – Иван Богоров, Драган Цанков, Александър Екзарх, П. Р. Славейков, Марко Балабанов, Иван Найденов.[8]

    През 1866 г. Иван Найденов е сред основателите на Българското цариградско читалище. Закономерно възниква идеята за излизане на издание, което да бъде общообразователно и научно-популярно. През 1870 г. започва отпечатването на сп. „Читалище” , на което Иван Найденов четири години е отговорен редактор.

   В Цариград Найденов редактира в. "Право" (1869–1873 г.) - обществено-политически и общообразователен вестник за народни, политически и книжовни новини. От 1870 г. освен като редактор Найденов е подписан и като „издател”.[9] На страниците му се отразява развитието на църковната борба, политиката на Екзархията, разискват се проблеми на българското училище. След няколкократни спирания за седмици и месеци, на 20 декември 1873 г. издаването на вестника е окончателно забранено от цензурата, въпреки че няма изразена антиосманска насоченост. Найденов подава прошение в Министерството на външните дела, от което зависи управлението на периодичния печат, за разрешение да издава друг политически вестник – „Напредък”. Въпреки огромните заеми от цариградските български търговци, за изплащането на които не биха стигнали и парите от  продажбата на печатницата му е решен да упражнява „туй тежко и пълно с опасности занятие…намерих, че трябваше непременно, с риск даже и на живота си, да подкача изново вестникарството. Ето защо и подадох гореспоменатото прошение.” [10]

    На 5 юли 1874 г. излиза първият брой на вестник „Напредък” и като продължение на в. „Право”, запазва неговата насоченост и номерация на годишнините. Изданието впечатлява с благоразумната си умереност, съобразяване с отговорните турски фактори и жива съпричастност към актуалните вътрешно-български проблеми. За средата на 70-те години на XIX век те са свързани преимуществено с образованието и църквата (за въстания не може да се пише във вестник, печатан в османската столица). Спиран е четири пъти от цензурата заради политически статии, становище по Априлското въстание и турската политика. При спирането му след 11 юли 1874 г., редакторът Иван Найденов е арестуван за 17 дни. Стефан Бобчев предава достоверно, по описание на Найденов, запазвайки изказа и изложението, преживелиците му, като същевременно дава и точна преценка на личността на публициста: „Той е бил винаги и е добър разказвач, па е запомнил много добре дори дреболиите и ги разправя с скромността на един участник, който не се рисува нито с особеното значение на заслугите си, нито пък с важността на епохата, когато той е бил посветил всецяло труд и време върху олтаря на народното дело.” [11]

    Спирането на вестника е по повод отпечатването на един подлистник с част от драмата в стихове на  Светослав Миларов - „Паданието на Цариград” написана през 1871-1872 г. Словосъчетанието „сура ламя” употребено за завоевателя Мохамед ІІ, е възприето като обидно от цензурата. Насилствено са иззети от печатницата на Найденов всички отпечатани коли от трагедията и останалите листове от последния брой на вестника, а пред къщата му във Фенер са поставени жандарми. След като се съветва с Иларион Макариополски и екзарх Антим І, Найденов решава да се предаде сам в полицейското управление, разчитайки на по-милостиво отношение. С арестуването му започва кампания в турската преса като обвиненията са, че Найденов си е позволил в столицата, пред очите на правителството, да се гаври със свещеното име  на Пророка /Мохамед/. Иска се най-строго наказание - заточение или дори публично екзекутиране. Известен от Марко Балабанов, Найденов съчинява опровержение, в което уточнява, че написаното се отнася не за Пророка, а за Мохамед ІІ Завоевателя и авторът на трагедията е искал да представи силата му и мощта на неговите полкове, срещу които не са устояли византийските стени. С помощта на Балабанов опровержението излиза като платена публикация в турски вестник. На 17-я ден от арестуването Найденов е освободен с ходатайството и  поръчителството на уважавания и от турските власти български търговец Христо Тъпчилещов. За Найденов се застъпва и д-р Стоян Чомаков, въпреки пререканията помежду им.[12] Благодарейки на съветника на Министъра на външните дела за освобождаването си, Найденов издейства разрешение да продължи да издава в. „Напредък”. Вестникът излиза до 1877 г., на 11 юни е спрян окончателно при обявяване на военното положение. С. С. Бобчев обобщава дейността на публициста: „Като редактор на тези два вестника Найденов носеше кръста на стар български безкористен и светъл ратник…той носи знамето на публицист в най-тежка доба, буди съзнанието в българското общество, изплаща в турски затвори смелостта на проповедите в своите вестници, отиде и на заточение с покойния първи български екзарх Антим І, при когото служеше като екзархийски капу-кехая…”[13]

    Казанлък е сред най-активните центрове на църковното движение през всичките му етапи. Макар че градът не е непосредствено заплашен от асимилационната гръцка политика, недоволството от поквареността и безчинствата на гръцките владици намира изява в действията на по-първите граждани и майсторите-занаятчии. Казанлъчани взимат дейно участие и във Великденската акция на 3 април 1860 г. За нейната подготовка заслуга имат Иван Найденов и д-р Стамболски, които предлагат идеята да не се споменава името на Патриарха във Великденската служба, като по този начин се демонстрира публично непризнаване на нейната власт. Търговецът Иван Бозвелиев я разпрастранява сред останалите български еснафи в Цариград.[14] Цариградска казанлъшка колония - Йеромонах Онуфрий Казанлъчанец, Хр. Тъпчилещов, д-р Стамболски, Иван Енчев, Тодор Манев, Христо Бояджиев, Иван и Христо Дочеви /Ваклидови/, Христо Пашалов, Иван Бозвелиев - търговци, занаятчии и учащи се в столицата младежи, масово се включва в църковното и просветно движение.

    Възстановяването на църковната самостоятелност с учредяване на Българската Екзархия през 1870 г. е първият голям успех за българите в борбата им за национално самоопределение. Екзархията е първата официално призната национална институция от времето след падането на България под османска власт. През февруари 1872 г. Църковно-народния събор избира за екзарх Антим І. Известно е поведението на Екзарха по отношение начина на разправа с българите по време и след Априлското въстание. Найденов е назначен за – капу-кехая [15] на Екзархията и като екзархийски чиновник утвърждава нейната политика – културна и просветна.  През лятото на 1877 г. Найденов, Георги Груев от Пловдив – секретар на Екзархията, Георги Тишев от Свищов – секретар на Св. Синод и поп Петър Солунски – свещенослужител при екзархийския параклис, са заточени заедно с екзарх Антим І в Мала Азия. В записките на Найденов подробно е описан конкретния повод за заточението и машинациите на Високата порта, целящи да осуетят стремежа на европейската дипломация за прилагане мерките приети на конференция на Великите сили за подобряване положението на българския народ.[16] След извършените зверства при потушаване на Априлското въстание, по искане на цариградските българи, екзарх Антим І подава такрир[17] до великия везир Мидхад паша. Раздвижването на европейската дипломация в защита на българите и свикването на Цариградската конференция, принуждават турското правителство да обяви въвеждане на конституционно управление в Отоманската империя, с което се дават еднакви права и свободи на всички поданници, без разлика на вяра и народност. За да обезсмисли свикването на Конференцията правителството изисква от всички народности Адреси, в които да изкажат благодарност за благоденствието си под скиптъра на Н. В. Султана. Подобен Адрес се иска и от живущите в Цариград българи. Екзархът отказва да подпише такъв „противосъвестен адрес”[18]. За да се придаде официален характер на мнимия протест срещу решенията на Конференцията Високата порта свиква миллет меджлеси[19] с водачите на религиозните общности, народните първенци и представители на различните народности в империята. Българският екзарх, за да не изпълни унизителното искане, симулира с помощта на д-р Стамболски злополука и не присъства на съвета. Великият везир Мидхад паша, недоволен от неподчинението на Екзарха и неговото русофилско настроение, нарежда на Найденов и на членовете на Св. Синод да му предадат да подаде доброволно оставка. Въпреки неговото несъгласие българските първенци, последователни във верността си към Високата порта, „го прогласиха за паднал и на 12 Априля същата 1877 г. поискаха с махзар[20] избирането на нов Екзарх. На тоя мазхар правителството не се забави да отговори и на 24 Априля са събраха в Екзархията 8 души от народните представители и други 8 души от по първите и знатни Българи, а именно г. Н. Михайловски, д-р Чомаков, Георгаки ефенди, Н. Хр. Тъпчилещов, Т. Кесяков, Йоаким Груев /изпратен от Пловдив на заточение в Цариград/, х.Николаки Пандуров, които под председателството на преосвещений  Панарета Пловдивски, избраха за нов български Екзарх Ловчанския Митрополит Негово Блаженство Йосифа І-й.”[21] Антим І е ограничен в къщата си, като строго се следят лицата, които го посещават. Найденов, двамата екзархийски секретари и поп Петър са извикани в Полицейското управление и изрично предупредени да не напускат Цариград без знанието на правителството, като им се искат поръчители и то – да не са българи.

   На 17 юли 1877 г., без никакво предупреждение, целият екзархийски персонал е арестуван. Найденов е задържан без да може да се сбогува със семейството си, болен от треска, без лични вещи и дрехи. Изпратени са на заточение заедно с Антим І. Дяконът на Екзарха -  Петър Воловаров от Солун, доброволно го принуждава в изгнанието.

  В записките на Найденов подробно е описано мъчителното девет дневно пътуване на мулета по 16 часа път на ден до Енгюр ”…обезлюден намерихме ний в оная страна Анадолът, защото всичко що имаше възможност, преселвало са в блаженна Румелия.”[22] При заминаването пратеник на Високата порта предава на Екзарха 10 000 гроша, от които след като заплащат пътните  разноски, остават достатъчно за да наемат къща в гръцката махала и да организират домакинство. Заточениците постепеннно се адаптират в града, посрещнати любезно от местния Валия[23] Сюрея паша. Привикват към уединения живот, но са измъчвани от неизвестността: „…питахми са, какво ли става в България, какво ли е в Цариград и какво ли става с моите дечица, които аз така ненадейно оставих и които още ма чакат на софрата! И си отговаряхме че, когато се върнем, ако някога се върнем, ще питаме и ще ни кажат, че еди-кого обесили, еди-кого убили или заклали, или еди-кои са измрели в заточение…”[24] Ползвайки се с благоразположението на Валията, успяват да издействат по-добри условия за новопристигнали български заточеници, като гарантират за тях. Четирима от най-бедните приютяват, за да им помогнат да оцелеят. Започват да посещават службите в гръцката църква. Поп Петър взима участие в църковната служба. Силният, мелодичен глас на свещеника привлича хората в църквата - църковното настоятелство е благодарно, а местното православно население се убеждава, че между гръцкото и българското богослужение няма никаква разлика.

    Пролетта на 1878 г. носи нови надежди на заточениците. Очакваният мир се свързва  с мечтата за предстоящо освобождаване. Но в пристигналата заповед за обща амнистия не са включени Екзарх Антим І, Иван Найденов, Георги Груев и Георги Тишев - „..почувствахме тогава всичката тежест на изгнанието си. В такова съвсем усамотено, неизвестно и мъчително положение стояхме 20 деня, които ни са видяха като цели 20 години, за това когато ни се съобщи, че дошло разрешение за нашето освобождение, още…рано на другия ден, 8 Април 1978 г., на Лазарова събота, тръгнахме.”[25] За  връщането в Отечеството, Найденов се доверява на бележките на Г. Тишев, който подробно, по дни, предава обратния път към дома изпъстрен с перипетии.[26]

    В ръкописите на Иван Найденов е отделена специална тема на развитието на българо-гръцкият конфликт, чието зараждане той вижда през втората половина на ХVІІІ в. Позициите му кореспондират с идеите на консервативното течение в църковно-националното движение, на което симпатизират и други известни казанлъчани – д-р Христо Стамболски, Димитър Душанов, Филип Велиев. Започнал да се гърчее, в духа на времето, както всички български младежи стремящи се към образованост, Найденов скоро е разочарован от произволите на гръцките владици и грубият им стремеж към материални облаги. Продължителното пребиваване в Османската столица и службата в Екзархията му дават представа за същността на фанариотите, които се радват на изключителни позиции в империята и имат стабилно влияние в управлението – „…вместо едно господстващо племе в Европейска Турция – станаха две: Турците и Гърците. И тези последните, като станаха господари на патриаршията и на повечето епископии, простряха властта си върху всичките православни… От прости в началото чиновници, те се произвеждаха постепенно в високи служби. Главний преводчик на Дивана стана истински министър на външните дела. Такова бе началото на политическото въздигане на Фанариотите.”[27] Притежавайки богатство, чрез щедри подаръци гърците успяват да получат важни постове в държавата. Асимилационната им политика унищожава религиозната автономност на другите народности, а православното духовенство е погърчено. Всички епископски средища са в ръцете на владици от гръцка народност. „Гръцките владици въведоха естествено в епархиите си гръцкото богослужение и изгониха от църквата молитвите и последованията на славянски език. Някой даже, особено в Македония, отидоха във фанатизма си до там, дето да изгонят или да изтребят славянските книги. Не говорим за злоупотребленията, които владиците вършеха, за да си набавят парите, които са разнесли в Цариград, за да сполучат назначението си. Туй беше следствие на турското управление повече отколкото грешка на самите гърци. Но тези, последните, претърпяха последствията на таковата поведение, защото вдъхнаха на славянските народи омразата към фанариотското духовенство.”[28]

 

   Въпреки тежките последствия за балканските славяни от духовното владичество, Найденов вижда и положителен резултат от влиянието на гърцизма в образованието – „…разпространението на общите познания. В гръцките училища се образоваха апостолите на българското възраждане. Най после, ако отвращението от гръцките владици бе повече от един път причина за преминуването в ислямизма, няма обаче никакво съмнение, че съединението на всичките православни под едно управление увеличи, тъй да кажем, силата за съпротивление и улесни по късно разпространението на въстаническото движение.”[29]

   Вярата на Найденов в гърцизма е разколебана отдавна. Това прозира в оставения ръкопис за създаването на Българската държава и покръстването на българите – „…византийците бяха захванали да мислят за покръстването на българите, но не с друга цел, не с друго намерение, освен чрез покръстването нам да ни подведат под своето духовно ведомство и да употребят святата вяра за оръдие на своите политически замисли – подлост, която е била до край и ще пребъде до край у гърците.”[30] Освен с поетичния си изказ и историческа достоверност изложението впечатлява и с точните характеристики, които авторът дава на българските средновековни владетели. Найденов е категоричен в преценката си за Борис: „Бъдещето, на което е предоставено да разкрие всички тайни в историята, ще потвърди, че мъжът, който предводителствуваше Българите по времето на тяхното покръстване, беше един от най-знаменитите мъже на нея епоха, че той беше характер велик, дипломат дълбок и человек способен за най-голямо въодушевление, то ще потвърди още, че Борис, с духът на устроението на българското християнство в началото му, основа и устрои бъдещето на народа си, и с подтикът, който му даде, възложи той този на едно тежко, наистина, но велико и славно призвание,…великият Симеон, слънцето на тази епоха, който в едната си ръка държеше пламенният си меч, а в другата златното си перо – привождаше от една страна оружието на Българите до най-висший му блясък и слава, а разпространяваше и утвърждаваше, от друга страна, образованието и просвещението помежду народа си. Не ли той е, който утвърди конечно независимостта на нашата църква? И не чрез него ли тя даде удивителните си плодове?”[31] Амбициозната задача, която си поставят тези владетели - политическо могъщество и развитие на славянската култура, реализирана макар и за кратко, е повод за национална гордост. Найденов, по паисиевски, напомня за славното минало на Българската държава, в един период, когато е застрашена националната идентичност на българите.

             След Освобождението на България, болен и в тежко материално положение, но бодър душевно и готов за работа, Найденов заема различни чиновнически длъжности в Източна Румелия. Околийски управител е в Казанлък и Карлово, окръжен управител на Татар Пазарджик и Хасково, а през 1886 г. е отново на екзархийска служба като надзирател на училищата в Одринско. Последните години от живота си прекарва в Пловдив като пише мемоарите си. Изживява старините си в болести и оскъдица. „Когато приятели го срещнели и попитвали как е със здравето си и какво е положението му обикновено отговарял:  „Лъжа света: питат ме добре ли съм и аз им отговарям: добре съм, благодаря.”[32] Едва смъртта му дава повод за спомен и жест на почит. На 15 септември 1910 г. Пловдив му се отплаща като с масово участие на гражданите, учители и учаща се младеж му устройва прилично погребение.

    Българското книжовно дружество възлага на С. Бобчев да изпрати заслужилия член и да изрази преклонението на неговите „събратя”- „В лицето на Иван Найденов България изгуби един скромен и незабелязан, но славен заслуженик. Той беше от цариградската школа на старите дейци, но никога не се чувстваше нито остарял, за да бъде изхвърлен из живота, нито нечувствителен към културното движение на България. Почнал с учителство своето служене на отечеството, Найденов продължи с учителство своя подвиг в Казанлък, в Цариград и в Пловдив, учителство в печата,  учителство в съставяне на учебници, учителство като обществен деец.”[33]

БЕЛЕЖКИ

[1] Бобчев, С. Иван Найденов - В: Казанлък в миналото и днес. С., 1912, кн. 1, с. 103.

[2] МИК НБ инв. № 1406 - Автобиографични бележки, Иван Найденов, ръкопис - В: Георгиев, М. Възраждането на град Казанлък. С., 1923, с. 94 и Казанлък в миналото и днес. С., 1923, кн. 2, с. 94.

[3] МИК НБ, инв. № 1406 - Автобиографични бележки, Иван Найденов, ръкопис.

[4] Куленци – жители на Куленската махала, най-старата заселена част на град Казанлък.

[5] Пак там.

[6] Стамболски, Хр. Автобиография дневници и спомени, т. І /1852-1868/, С., 1927, с. 388.

[7] Митев, Пл. Българско възраждане, С., 1999, с. 69.

[8] Цит. съч., с. 70.

[9] Българска възрожденска книжнина, С., 1957, т. І, с. 449.

[10] Бобчев, С. Иван Найденов - Неговият 17 дневен затвор в Цариград - В: Казанлък в миналото и днес. С., 1912, кн. 1, с. 130.

[11] Пак там, с. 129.

[12] Пак там, с. 146, /Вж: Тодев, Илия. Д-р Стоян Чомаков, С., 2003, с. 232/.

[13] Пак там, с. 103.

[14] Пенчев, П. Казанлъшкият край през Възраждането, С.,  2005, с. 233.

[15] Капу-кехая – представител пред турската власт. В изложението са запазени използваните в ръкописите турски термини, които, като отличен познавач на езика, употребява Иван Найденов /Бел. моя - МП/.

[16] МИК НБ инв. № 1406 - Заточението ми с първия български екзарх Блаженопочившия Антим І, Иван Найденов, ръкопис - В: Казанлък в миналото и днес. С., 1912, кн. 1, с. 105.

[17] Такрир – изложение, донесение

[18] МИК НБ инв. № 1406  - Заточението ми с първия български екзарх Блаженопочившия Антим І, Иван Найденов, ръкопис.

[19] Миллет меджлеси - Велик съвет на Високата порта. В случая става въпрос за съвета на 6 януари 1877 г.

[20] Мазхар – изложение, петиция от населението да върховната власт.

[21] Пак там.

[22] Пак там.

[23] Валия – управител на вилает /административна единица в империята/, област.

[24] Пак там.

[25] Пак там.

[26] Тишев, Г. Допълнителни бележки към статията на Ив.Найденов  - В: Казанлък в миналото и днес. С., 1912, кн. 1, с. 123.

[27] МИК НБ, инв. № 1406 - Две думи за двойното робство на България, Иван Найденов, ръкопис.

[28] Пак там.

[29] Пак там.

[30] Пак там, инв. № 1406 - Един поглед върху българската история, Иван Найденов, ръкопис.